Терминът се използва за обозначаване на ранни византийски жития, възникнали преди агиографската реформа на Симеон Метафраст през X в., или за житийни текстове с неясна датировка, характеризиращи се с простота на изказа, подчертана наративност и слаба риторичност. Този тип житийни четива, неусложнени от стилистична и композиционна гледна точка, към Х в. стават неприемливи за вкусовете на византийското общество и редица автори (напр. Йоан Зонара, Теодор Валсамон, Михаил Псел) ги описват като неподходящи и обидни за светците (Høgel 2002: 137-138). Това отношение към по-стария житиен материал налага провеждането там на агиографската реформа на Симеон Метафраст.
Българската средновековна литература показва подчертано предпочитание към дометафрастови по тип агиографски наративи. За разлика от Византия, където тяхната популярност след Х в. намалява и те постепенно са изместени от редактираните и стилистично украсени житийни текстове, на Балканите авторитетът на ранните жития не намалява и те се преписват, редактират и превеждат многократно.
