Наративен текст, част от постбиографичната история на светеца, разказваща за откриването (често след пророчески сън, видение или друго чудо) на заровени на неизвестно място тленни останки на християнски светец, последвано от пренасянето и полагането им в храм, където да бъдат почитани и достъпни за поклонение. Намирането / пренасянето на мощи през Средновековието е събитие с огромно значение за общността, тъй като се възприема като гаранция за застъпничеството на съответния светец и за осигуряването на Божията закрила. По тази причина откриването или придобиването на мощи се отбелязват в различни писмени паметници, посвещават им се изображения, датата на намирането/пренасянето им става част от църковния календар и се празнува ежегодно, а разказът се включва в литургията за деня. Обемът, съдържанието и стилът на разказите за намирането / пренасянето на мощи се различават чувствително и могат да варират от съвсем кратко и сбито споменаване или отделен кратък епизод до разгърнато повествование, съдържащо риторически елементи (похвала, молитвен апел към светеца и т.н.) или елементи на летописание; текст за историята на мощите може да бъде вмъкнат в историческо съчинение, в житие, похвално слово или служба на светеца (обикновено след 6 песен на канона), както и да съществува като самостоятелно четиво в агиографски ръкописи – чети-минеи, пролози, сборници със слова и жития.
Един от най-ранните оригинални български разкази за пренасяне на мощи е летописният разказ за пренасяне на мощите на св. Петка (Парасеква) Епиватска от Каликратия в Търново.
