I. Кирилско писмо с ясни и четливи, правилни очертания на буквите (вж. буква; конгруентно писмо). С него са написани най-ранните кирилски епиграфски паметници и ръкописни книги. Уставното писмо се формира под влиянието на гр. унциал и на маюскула и се отличава със старателно изписване на буквените елементи, така че буквеният знак сам за себе си да може да бъде вписан в квадрат (ромб), правоъгълник (ромбоид) или окръжност. Подобно на унциала и маюскула уставното писмо може да бъде право или наклонено на дясно, като във втория случай се наблюдава “заостряне”, “счупване под ъгъл”, пренесено и в някои кирилски букви. Най-характерни и преминаващи свободно от един стил писмо в друг са ъглести е, с, о. Между отделните знаци (букви и разделителни небуквени знаци) се спазва разстояние, което придава четливост, яснота и красота на страницата. Ударения няма. Надредните знаци са титла и абревиатури с надредно изписани букви, често без титла над тях, по подражание на гръцки образци. Характерологична за българското кирилско писмо е напр. лигатурата -оу- , която преминава и в първопечатните кирилски шрифтове. В уставното кирилско писмо се употребява средна (·) точка, която няма смисъла на point или comma. Краят на текстовете се отбелязва с еднотипни (за почерка на пишещия) и еднократно употребени след “амин” знаци: четириточия; двоеточия с вълновидна чертица срещу двете точки, срвн. Супрасълски сборник; Савина книга; Енински апостол; Добромирово евангелие. Невмите се пишат в реда – Остромирово евангелие от 1057 г., Новгородски (Куприянови) листове, края на Х в. Употребяват се по няколко вида сигнални шрифтове; маргиналните указания са редки, но в полетата се номерират псалмите в Псалтира и числата на дните в месецословите; някои обичайни думи на литургическите указания не се съкращават, срв. Енински апостол; Загребски (Ягичев) октоих от XIII в. Абревиатурите са малобройни, а лигатурите – редки или особени, срвн. -шт- Супрасълски сборник; -ꙗ- вм. ѣ; Сборник от XIII слова на Григорий Богослов; Изборник от 1073 г.; Апостол, НБКМ 880, XIII в.
Сигналните шрифтове се отличават със своето разнообразие:
- по големина на буквите;
- по конфигурация на буквите;
- по цялостно или съкратено изписване, напр. на думите: слово, антифонъ, канонъ.
Декоративната система подражава византийски орнаментални мотиви, често разнообразени с мотиви и стилизационни похвати, използвани в по-старите глаголически ръкописи, срвн. Супрасълски сборник; Енински апостол. Пергаментът, хартията, форматите (размерите), съдържанието и предназначението на книгите, не са от значение за употребата на кирилското уставно писмо от IX до XVIII в. То не променя своята геометрична конфигурация.
Локалните особености на българскотo уставно писмо обхваща два относително установени периода и един преходен - този на XIII в.
- IX в. - 1273 г. или – уставно писмо в ръкописи, писани на пергамент; епиграфски паметници от същия период - до замяната на пергамента с хартия, вж. Супрасълски сборник; Остромирово евангелие от 1057 г., Търновско евангелие от 1273 г.; епиграфски варианти: надпис на ичъргубоила Мостич, керамична плочка с фрагменти от евангелски текст, Преслав, Х в.; Търновски надпис на Иван Асен II от 1230 г.
- 1273 - 1508 - 1692 г. – от споменатото Търновско евангелие, през първото печатно кирилско евангелие, Търговище (Румъния), 1508 г. – до Псалтир от 1692 г., препис на даскал Филип, вж. Аджарски книжовен център. Епиграфски варианти: каменен корниз с името “Св. Петка” от едноименната църква в Търново, Търновски царски надгробен надпис от времето на цар Иван Александър; Долнобешовишки надпис от времето на цар Иван Александър; търновска трапезна керамика, надпис на севаст Огнян от времето на цар Иван Шишман и др.
Тази условна периодизация обаче зависи и от:
- локални промени в стилизацията на буквите, вж стилове писмо още през XIII в.
- появата на нови надредни и вътре редни знаци;
- технологични промени и влияния.
- Преходният период в уставното писмо се отбелязва най-напред от Ватопедската грамота, ок. 1230 на цар Иван Асен II. Тя e първият български документ, писан на хартия; в Търновското евангелие от 1273 г. са използван пергамент и хартия. От XIII в. датира, т.н. “дребен” или “нисък” устав, с височина на буквите под 6 mm., срвн. Драганов миней, в който по подражание на минускула се появяват свободни, не геометризрани варианти на а, в, т; лигатури -тр- , -трѣ- , в които Т е подобно на тау. Заимстват се гръцки лигатури от монограмен, (вж. монограма тип за антифон), срвн. Аргиров триод, Орбелски триод и др. От 40-те години на XIII в. под влияние на византийски минускулни образци и като отражение на настъпили фонетични промени в някои книжовни центрове се въвеждат надредни знаци: точки над йотувани гласни; ляво и дясно ударение и др; екфонетичните знаци, напр. в Болонския псалтир, се пишат надредно с червено мастило.В Драгановия миней подобни означения са с мастилото на текста; маргинално (вж. маргина), се пише тита-нотацията.
При сигналните шрифтове се явява нов тип везано писмо (везбено; Ligaturschrift), датирано от Търновския надпис на цар Иван Асен II от 1230 г. Везаното писмо се усъвършенства и развива през следващите векове. Инициалите в един кодекс имат различни размери; най-ранните миниатюри от българския ареал датират от края на XIII в. През това столетие в декоративната система на уставните ръкописи също в българския ареал се развиват тератологичният и плетеничният балкански стилове, като и в двата стила се установяват характерологични мотиви, употребявани в украсата до края на XVII в.
С термина нов литургически устав се определя писмото на ръкописи, в които елементите на някои букви са декоративно преувеличени (з и ꙃ със силно издута и удължена долна част; Х с удължени в междуредието хасти, В със свободно изписани и слети петлици, Ъ с висока надрена хаста и др.), срвн. Лондонско евангелие от 1355/56 г., Ватикански препис на Манасиевия летопис, Томичов псалтир, фрагмет от Служебник, НБКМ 590.
Историята на уставното писмо се основава на ранни датирани - нач. на IX до края на XI в. - епиграфски, вж. епиграфика, и ръкописни извори. По произход (място на създаване, локални осбености) те са твърде разнообразни, а най-многобройни са руските. Най-ранните датирани официални (дипломатически, вж. диполматика) паметници на уставното писмо са епиграфски, и датират от средата и края на X - до XI в. вкл. Това са надгробните мемориални надписи на ичръгобоила Мостич, служил при княз Борис I ( неизв. - 2.V.907) и сина му - цар Симеон (ок. 864 - 27.V.927); Самуиловия надпис от 993 г. в памет на Никола и Римпсимия, родители на цар Самуил; от 1015 - 1016 г. датира надписът на цар Иван Владислав.Четирите кирилски надписа по смисъл и съдържание отговарят на мемориалната традиция на царската канцелария преди и около покръстването през 864 г., срв. надписи от времето на хан Крум, надпис на хан Омуртаг от църквата „Св. Четиридесет мъченици“ във Велико Търново, надписи от времето на хан Пресиан и сина му (хан) княз Борис I и др. без точни дати. От палеографска гледна точка те доказват тезата за използване и за добро познаване в България на гръцкото писмо:
- в различни стилове и различни хронологически етапи от развитието на стария гръцки унциал;
- като доминираща писмена практика на Балканите след VI в.; в) като писмени образци на стария гръцки - от архаиката до VI в. - и латински унциал (капитално писмо) - I - VI/VII в., спорадично - IX в.
Друга група надписи (rustica; profana) с уставно писмо от Х в. свидетелстват различни обществени събития: от 921 г. за манастир в с. Крепча, Шуменско; 931 г. – керамични отломъци от Преслав; 943 г. – надпис от жупан Димитър; Варошки надпис от 996 г., отбелязващ смъртта на духовно лице и др.
Най-ранните датирани ръкописи с уставно писмо са руските преписи на изборното Остромирово евангелие от 1057 г.; сборника от догматични слова, практически разяснения, календарни справки и др., известен като Изборник от 1073 г.; Изборник от 1076 г. - сборник с нравствено-поучителни слова. В някои от кодикологичните и палеографски особености на тези кодекси обаче има хронологически и локални иновации. Друга група от не датирани старобългарски и руски преписи дават по-пълна характеристика за най-ранния етап от развитието на уставното писмо: Супрасълски сборник, евангелски листове на Ундолски, Новгородски (Куприянови) листове, Савина книга, Енински апостол, Македонски кирилски лист, Сборник от XIII слова на Григорий Богослов, Зографски листове, Евгениевски псалтир, Бичковски псалтир.
За гръцки образци на кирилското уставно писмо се посочват: Псалтир от 862 г., Хлудовски гръцки псалтир, четириевангелие от Ескуриал, IX в., евнгелие от 980 г., Vat.gr.: 696, 2059, 351, 355, 357, 699, 2106, 749, 2200, Palat.gr. 431, R.VII.52, R.VIII.56; Vat.lat.9113 - suppl..gr.; Par.suppl.gr 693; . и др.
II. Книга, която се състои от правила за провеждане на богослужението. Служи като ръководство при подготовката на свещенослужителите, певците и четците за изпълняването на различните храмови богослужения. Произходът на книгата трябва да се търси във времето X – XI в. Често извадки от Устава се съдържат в Триода, Минея и в други сборници. Най-разпространени в славянската средновековна книжнина са два устава – Студийският и Йерусалимският (Саваитският).
Вж. типик.
