Риторически текст, съдържащ похвала за починал, която не се произнася на погребението (както Монодията или Παραμυθητικος λόγος), a при друг възпоменателен случай (Kennedy 1983: 229). Определя се като форма на тържествено красноречие със светска извънкултова функция. Възниква в древна Гърция като част от тържествения погребален ритуал. Древен образец на жанра е словото на Перикъл, посветено на загиналите войни в История Пелопонеската война от Тукидид. В античната култура и Ранното средновековие този тип слова се произнасят от близки на покойния и затова задължително припомнят случки от неговия живот и съдържат автобиографични елементи (представящи връзката на произнасящия словото с усопшия и неговата лична печал от загубата), както и съвсем кратко утешение към опечалените. От късната античност насетне словото не се произнася непосредствено при погребването, затова неговият тон е тържествен, възхвалителен, но умерено елегичен, като основна част на композицята е тъкмо наративното представяне на делата на починалия (Kennedy 1983: 229). Като цяло византийските автори следват предписанията на Менандър Ритор за структурата и съдържанието на този жанр (Vinson 2001:17). Един от ранните средновековни образци на този жанр, Словото на Григорий Богослов (Назиански) за Василий Велики от последната четвърт на ΙV в., на практика показва трансформирането нa светската поминална реторика в похвално слово за светец.
В старобългарската литература единствен образец на този жанр е Надгробно слово за св. Киприан, митрополит Киевски от Григорий Цамблак (написано вероятно около 1409), за който Цамблак използва също раннохристиянски източник Надгробното слово за Мететий Антиохийски от Григорий Нисийски (Holthusen 1968; Петканова 2003).
