Жанрова форма на паренетичната литература, която от своя страна е секундарен (вторичен) жанр на макрожанра на учителната литература. Заветът е наставление, съвет, поучение, дадено на последователи или потомци. В теологията има значение на завещание на Бога към хората. Произходът на думата се свързва с гръцкия термин διαθήκη – договор, завещание (еквивалент на еврейската дума при превода на Септуагинта), означаваща договор, съглашение. В старобългарския идва от -вѣтъ – съвет. Духовните завещания най-често се оставят от изявени личности, доказали силата на философията си чрез своя живот. Идеята на завета е да възпита последователи в същия дух, за да не се загуби съкровището на придобитата мъдрост и тя да просъществува в поколенията. Приелите завета се считат за духовни деца на съставителя. Представител на жанра в старобългарската литература е Заветът на свети Иван Рилски. Той е запазен в няколко преписа от XIX век, направени в Рилския манастир. В науката има спор дали е оригинално произведение или по-късен фалшификат. Авторът на текста казва, че е написан „в годината от създаването от света 6449 [941 от Р. Хр.], в 25-ия ден от месец март“. Основната идея на „отческото завещание, както бащите оставят на децата си“ е „И, преди всичко, завещавам ви да пазите светата вяра непорочна и незасегната от всякакво зломислие, както я приехме от светите отци, без да се отдавате на чужди и различни учения“. Също дава наставления как да живеят неговите ученици като дава примери от своя живот. Посочва в него и своя приемник ученикът му Григорий.
