В старобългарски се е образувало от сегашната основа на глагола. В м. ср. р. ед. ч. в 1. и 2 спр. е окончавало на -ъі, а в 3. и 4. — на ѧ. Разликата между 3. и 4. спрежение е била, че в третото гласната в суфикса е била в косвените падежи ѫ с предходна мекост или ѭ, докато при 4. навсякъде е била само ѧ. От друга страна им. п. ед. м. и ср. им. п. се е противопоставял на всички други форми, заради липсата на -щ-: срв. несъі, даѧ, молѧ (м. ср.р. им.п.ед.ч) - несѫщи, даѭщи, молѧщи (ж.р.ед.ч.им.п.). Скланя се както съществителните по -jo (за м. и ср.р) / -ja (за ж.р.). Различават се кратки и местоименни форми. Местоименните или пълните форми се образуват като към кратката форма се добави съответната форма за род, число и падеж на анафоричното местоимение, напр. несъіи, даѧи, молѧи. В този случай втората част следва склонението на местоимението: несѫщаего (род.п.ед.ч. м. и ср. р.), несѫщоуемоу (дат.п.ед.ч. м. и ср. р.). В развитието на езика още в старобългарски гласната е се уподобява (асимилира) от предходната гласна несѫщаего →несѫщааго. Следходният процес е известен като контракция — двете еднакви гласни се „свиват“ в една — несѫщаго. Този процес повлиява цялата парадигма на сегашното деятелно причастие.
