Финалните (доксологични, славословни) формули са кратки клиширани фрази или цели изречения, последната дума, на които е ‘амин'. Те се поставят в самия край на наративната средновековна творба, с цел да обозначат формално завършека на текста и да заявят силата на християнския бог. При все че са известни като доксологични/ славословни/ формули, финалните формули са само една специфична част от многообразието на славословия, засвидетелствано в християнската литература. В тези формули най-често се съдържа трикомпонентен вариант на ‘слава, чест и държава [и.е. власт]’ ‘слава, държава и поклонение’ и проч.), наред с други изрази. Задължително е споменаването на Бога (с варинти: Христос, с/без изреждане на трите ипостаса и др.). Финалните формули в риторически и агиографски творби се утвърждават като задължителен елемент в произведенията, принадлежащи към тези два жанра, още в епохата на ранно-християнската литература. Първоначално те съвсем не са били клишета, а са давали израз на схващанията на автора по важни докринални въпроси като триипостасния бог, божията същност и др., т.е. - съдържали са кратко кредо (Wendy Mayer:117). В по-късната византийска традиция те се превръщат в стереотипни фрази, маркиращи финала на текста. Връзката с цялостния текст е в повечето случаи условна, макар че опитните творци съумяват да намерят плавен преход между основния текст и финалната формула (Прим. Вж финала на Цамблаковото слово за Успение Богородично). Тъкмо като клишета, финалните формули са навлезли и в старобългарската литература, и са имитирани от старобългарските книжовници (ИБСЛ:146). Все пак те могат да бъдат показателни за смислово-стилистичните избори на средновековния български книжовник, за представите му за това, какъв финал би подкрепил най-добре благочестивия замисъл на неговата творба. Така например, предпочитани формули сред писателите-исихаси са свързаните с „трибезначалната Троица.“ Тепърва предстои да се направи статистически анализ на най-често употребяваните формули в оригиналните старобългарски творби.
