Ширината на буквите (l) се определя от броя на морфологичните елементи, стъпващи на долния хоризонтален ред (линия), определен от линирането. В кирилицата широки са буквите: ж, ш, щ, ѫ, ѧ, ꙙ, . От лигатурен I-тип са: ѭ , ꙗ. Те се отличават с три или четири елемента във вертикална позиция (по височина) и толкова – по хоризонталата. Например м има три хоризонтални позиции, идентични с посочените букви и се употребява както в текстовете, така и в сигналните шрифтове, каквито са големите инициали м в Супрасълския сборник. През XIII в. в лигатурите от I-тип се наблюдават промени – йотацията се отбелязва с надредна точка, а около 30-те години на същото столетие се появява и широка омега. Още през X в. като позиционни варианти под гръцко влияние се появяват широки е, о, с. През XIII в. те се употребяват редовно, а понякога (до XVI в.) широко є = ѥ, което се отбелязва като съкрашение с надредна точка. Широките букви и краесловните ерове водят често до увеличаване броя на знаците (буквени и сегментиращи) по хоризонталата – до 45 срещу 34-38 във византийската практика. Въпреки това увеличение славянските книжовници, прибягвайки към различни похвати, успяват да спазят условието за ритмични фигури (стихове) и за ред (линия), заложено в гръцкото понятие стих. Най-ясно различимият от тях е уеднаквената ширина (l) на и, н, п, ц (д, к. л), която компенсира параметъра в посочените основни. Ширината на буквите в устава и полуустава, респективно броят на знаците в един ред, е в правопропорционална зависимост от локалния кирилски правопис, т.е. от количественото присъствие или отсъствие преди всичко на носовите. Ширината на буквеното поле на ъ се стеснява твърде рано, но остават случаите с -ьь- в краесловията. Промените в морфологията на ъ в Супрасълския сборник, Крепченския и Самуиловия надписи показват, че тя вече е с преобладаваща правоъгълна конфигурация, в която (l) е равна на тези букви, които съдържат две хасти, подобно на посочената тук редица. В кирилицата диграмите: ѭ, ꙗ,ю, ꙕ, щ, ъі-ьі, ъи-ьи, които: 1. според пълното наличие или отсъствието си в ортографията на писача са белег localita, както и terminus post quem/ante quem); 2. според позицията си като знак (ѧ, ѩ) са белег localita; 3. употребата на ѫ, ѭ, ѧ, ѩ характеризира българската ортографична норма в широк хронологически и географски ареал. Броят на широките букви определя до голяма степен както дуктуса (кинемата) в локалните разновидности на кирилското писмо, така и графичното влияние на други азбуки.
