Творба, в които се описват пътувания до близки или далечни земи, животът и обичаите в тях. В духа на средновековната поклонническа традиция обикновено това са кратки описания на „свети места“ в Йерусалим и Палестина, свързани с историята на християнството – библейски и евангелски събития, най-вече свързани с живота на Исус Христос. Терминологичното название „проскинитарий“ не е възприето от средновековните славянски автори. В ръкописите подобен тип наративи най-често се самоопределят като повест, описание, хождение, слово, което показва, че те по-скоро функционират като разкази, отколкото като пътеписи.
Най-ранният образец на пътеписно съчинение в старобългарската литература е „Словото за светите места в Йерусалим“, поместено в Бдинския сборник, съставен през 1359‒1360 г. за видинската царица Ана, съпруга на цар Иван Срацимир (№ 408, Университетска библиотека ш гр. Гент, Белгия). Паметникът представлява анонимен, сравнително подробен указател на палестинските християнски забележителности. При съпоставката му със сходни византийски и латински поклоннически текстове в съвременната наука се установява, че оригиналът най-вероятно е възникнал като компилация от няколко гръцки (а може би и латински) извори на византийска почва през XII в. и през същото столетие е преведен в средновековна България. През следващите векове текстът е претърпял известни изменения. В произведението е изразен интерес към точното и документално описание на местностите и паметниците и дава сведение за една далечна и непозната действителност. Включването на подобно четиво в книга, поръчана от българска царица (което има паралел в поместването на Повестта за йерусалимските църкви в сръбския Горичкия сборник на Елена Балшич), задава на православните владетелки модел за благочестиво поведение и интерес към християнската старина и история, заложен от св. императрица Елена.
Следващ по хронология е пътеписът на солунския дякон Арсений от XIV в. Той е известен предимно по руски преписи. Най-ранният препис е от XVI в., южнославянски по произход (№ 1464, Новгородска Софийска библиотека). Авторът съобщава, че е прекарал 17 години в Йерусалим и описва от свое име видените от него места, свързани със старо- и новозаветни събития. В съчинението личи стремеж към обективност – отбелязани са размерите на някои паметници, както и разстоянието от едно място до друго. Наред с това не се прави разлика между канонично и неканонично, в творбата присъства апокрифният елемент. Анализът на мотивите, съдържащи се в текста, а също и на езика му, дават основание да се твърди, че дякон Арсений е българин по произход. Пренесена в Русия, творбата е прередактирана от книжовник, добре запознат с руската духовна поезия. Оказва влияние върху късната руска поклонническа литература (напр. късната преработка на Хождение на игумен Даниил).
Константин Костенечки посещава Палестина ок. 1415‒1420. Вероятно във връзка с това пътуване той превежда от гръцки пътеписни творби, познати под заглавие „Пътуване до Палестина“. Те са достигнали до нас в два фрагмента: Съмотрение въселенные (в три преписа от XVI в. – Висарионов, Богишичев и Ловчански) и „Описание на Палестина“ (в ръкопис № 49 от манастира Николяц, Черна гора, от 1556 г. и в непълен препис в Ловчанския сборник, днес с неизвестно местоположение). Съдържанието на първия фрагмент включва описание на пътищата в „населената земя“, а на втория – на палестинските забележителности. При превода Константин е внесъл известни изменения в текста, основани на лични впечатления. В разказа си за палестинските забележителности книжовникът включва сравнения с българската действителност и сравнява географското разположение на значими обекти в Светите земи с това на градове, реки и планини на Балканите (например разположението гр. Йерихон, р. Йордан, планината Хозив и платото, върху което е изграден Йерусалим е съпоставено с това на гр. Петрич, р. Струма и планините Пирин и Беласица). За онагледяване на разказа в ръкопис Николяц № 49 е добавена карта на светите места в и около Йерусалим, вероятно копирана от друг източник, тъй като отбелязаните на нея топоними не съвпадат с тези в Константиновия текст.
Последен по хронология препис, който стои на границата между средновековната и възрожденската традиция, е Повѣсть о светом градѣ Іерѹсалимѣ и о прочих окрестных светых мѣстахъ. Творбата е преведена в средата на XVIII в. в Йерусалим от българския монах Висарион и е издадена от Христофор Жефарович във Виена на църковнославянски (1748) и на гръцки (1849) език. Изданието се препечатва многократно (1772; 1781; 6 пъти на руски език между 1778 и 1819, и т.н.). Наред с това съществуват и руски, и сръбски ръкописни преписи. Сведения за преводача се съдържат в съобщението на сръбския книжовник Силвестър Попович, който прибавя преведения текст към своя разказ за пътуването си до Йерусалим (ръкопис № 1017, Народна библиотека на Сърбия). Там се казва, че Висарион е родом от с. Брезен, Разложко и че преписът е направен през 1746 г. в Йерусалим от български превод. Според последните проучвания извори за превода са две гръцки описания, които са използвани творчески от книжовника. Повестта има значение като образец на гръцката барокова книжнина, която внася в славянската книжовна традиция някои нехарактерни мотиви и теми. Същевременно съчинението, изпъстрено с апокрифни елементи, е една от най-популярните книги за времето си.
