Епистолографията (от ἐπιστολή – писмо, γραφία -- писане) е дял в средновековната книжовност, обхващащ писмата и посланията. Епистолографията се разглежда в науката или като самостоятелна област, или като дял от средновековната риторика, или като част от средновековната проза. Актът на споделяне на информация с определено лице или лица в писмен вид – писмото, се превръща още в античността от начин да се преодолее липсата на директен контакт (общо място на пребиваване) във важна литературна институция, публичен акт на споделяне, излагане на мнение, обсъждане, наставление. Още в античността формалната разлика между някои риторически форми (напр. наставленията) и писмата почти отсъства, като при това, географската близост или отделеност на автора на текста от неговия получател, устното или изцяло писменото изразяване на мисли не са от особено значение. В историята на културата няма друга форма, като писмата, която да изминава цялостния цикъл от документален до чисто литературен жанр (роман в писма, например) без особено да променя структурата си, като при това, при цялото си съществуване да запазва всички свои функционални равнища (документ, ангажирано послание, художествен текст). Ето защо писмата и посланията могат да се класифицират по тема, функция, адресант, адресат, стилова обработка и др. Подобно на някои други риторически жанрове, епистолографските произведения са написани по определен повод, имат конкретен адресат и следват предписана, ясна струкрура (т.е. обръщение -поздрав, куртоазно осведомяване за адресата, същинска част, развиваща темата на писмото или посланието, финална формула) и обработен, риторизиран изказ. В средновековната литература обаче епистолографията се развива все повече като самостоятелна област, в която структурата е силно формализирана (клиширана), докато съдържанието може да варира от разказ на определени събития, лични наблюдения и изповеди, съвети, полемики, теологически или догматически разисквания. Като цяло, за посланията са характерни последните три теми, докато писмата имат главно историко-политически характер и съдържат често важни исторически сведения. Средновековната литература обаче не прави терминологична разлика между тях. Въпросът за авторството на средновековните писма е също важен, доколкото много от писмата с политическа характер са най-вероятно плод на владетелска или църковна канцелария, написани с одобрението на самия адресант, но не непременно пряко съчинени от него.
Запазени са няколко писма на владетелите Симеон и Калоян с политическо съдържание, които са написани съответно на гръцки и латински. Пет от писмата на митрополит Киприан също третират актуални политически проблеми, свързани с Руската средновековна история. Четирите запазени послания на патриарх Евтимий засягат богословски и догматически въпроси, a eдинственото послание на Димитър Кантакузин е с морално-философски характер.
В старобългарската литература не са познати т.нар. фикционални писма, един по думите на М. Мюлет „възроден“ във Византия античен жанр (Мullet 1992: 237).
