Старобългарският език е изразявал бъдеще време по два начина: 1. чрез форми за сегашно време, главно чрез глаголи от свършен вид. При този вариант семантиката на времето произтича от контекста. Това бъдеще време е най-разпространеното в стария период на езика ни. Известно е като просто бъдеще време. 2. чрез описателни форми, които се състоят от съчетанията на глаголите имѣти, хотѣти с инфинитива на глагола. В този случай имѣти и хотѣти действат като спомагателни глаголи, които се спрягат: имамь дѣлати, хощѫ дѣлати. В редица граматики се отбелязва, че бъдеще време може да се образува и с начинателните глаголи начѧти и въчѧти с инфинитив. Образуването на бъдеще време с описателни форми е известно още като сложно бъдеще време или описателно бъдеще време. Спомагателният глагол бъіти образува отделна форма за бъдеще време с основа бѫд-: бѫдѫ, бѫдеши и т.н.
Bibliography of Linguistic Literature.
