Терминът произхожда от гр. αλληγορία (старобълг. инословиѥ – точен превод на гр. дума, поместен в трактата на Георги Хировоск „За поетическите фигури“). Стилистичен похват, при който се говори за един предмет или проява, а се подразбират други. В християнството са познати някои устойчиви алегории: овцата е алегория на невинността; козелът – на греха; змията – на дявола; пастирът – на Христос. Четиримата евангелисти се изобразяват чрез алегоричните им образи: Матей с човек (ангел), Марко като лъв, Лука се изобразява като бик (телец), а Йоан с орел. В старобългарската литература широко се използват алегории. Като алегоричен жанр може да се отдели притчата (кратък иносказателен разказ, изграден по образец на евангелските притчи и притчата басня). През Средновековието са създадени множество слова, които имат за цел да разкрият и разяснят алегориите в Светото писание. Може да се отдели дял алегорични образи, които се наричат вторични. Това са образи и ситуации от Стария завет, които в християнството придобиват различно значение, например неизгарящата къпина (Изход 3:2) се тълкува като алегоричен образ на Богородица.
